На 21.11.2024 г. Общото събрание на гражданската и търговската колегии на Върховния касационен съд („ВКС“) прие тълкувателно решение № 3/2023 г., което уреди по окончателен и категоричен начин спорен въпрос, нашумял и в публичното пространство, относно договорите за кредит.
Решаваният до този момент противоречиво в съдебната практика въпрос е следният - при уговорено поетапно погасяване на парично задължение (т.е. с погасителен план), откога тече давностният срок за главницата и възнаградителните лихви – от датата на падежа за всяка отделна вноска или от настъпването на изискуемостта на целия дълг?
Тълкувателно решение идва в отговор на изолирано решение на ВКС от 2022 г. В същото се обосновава позицията, че давността за всички вноски от погасителния план започва да тече едва с настъпването на крайния срок за погасяване на целия кредит. С други думи, съгласно цитираното предходно решение на ВКС, погасителна давност изобщо не тече (за която и да е от вноските по кредита) до настъпването на падежа на последната вноска от погасителния план или до обявяването на кредита за предсрочно изискуем, поради неправомерно поведение на длъжника.
В постановения по-рано този месец съдебен акт ВКС най-после внесе яснота и правна сигурност по темата и потвърди с единодушие възгледа, застъпен в преобладаващата съдебна практика, а именно - че при уговорено погасяване на парично задължение на отделни вноски с различни падежи (дори когато не се касае за периодично вземане, а за еднородно задължение, което се погасява на части по волята на страните), давностният срок за всяка отделна вноска започва да тече от момента на нейния падеж.
Съответно, ако кредитът бъде обявен за предсрочно изискуем, давностният срок за вноските от главницата с ненастъпил до този момент падеж, започва да тече от прогласяването на предсрочната изискуемост.
Това разрешение почива на аргументи относно същността и целта на института на погасителната давност, съгласно материалния закон и тълкувателната практика на ВКС, а и съгласно общата правна и житейска логика.
Приемането на обратното разбиране би довело до редица абсурдни положения, каквито разсъждения са изложени в мотивите на ВКС. Такива са например: 1) незачитане на волята на страните по договора относно различната изискуемост на всяка от дължимите вноски; 2) възприемането на положение, при което кредиторът може да търси принудително изпълнение върху падежиралата вноска от погасителния план и да начислява лихви върху нея, но същевременно длъжникът не може да се ползва от давността при кредиторово бездействие (това съществено би нарушило баланса в договорното отношение между страните); 3) търсене на принудително изпълнение на неплатена вноска десетилетия след настъпване на изискуемостта (например, повече от тридесет години, ако погасителният план е със сериозна продължителност във времето); 4) при неизпълнение на задължение за погасяване на уговорени вноски началото на давностния срок за тези вноски ще зависи единствено от волята на кредитора, с оглед решението му да обяви или не остатъка от дълга за предсрочно изискуем или да продължи да бездейства; 5) съдебното предявяване на вземането за съответната вноска няма да доведе до спиране и прекъсване на давност, тъй като такава изобщо няма да е започнала да тече, независимо че претенцията ще бъде приета за основателна от съда.
Отчитаме решението като силно положително в посока постигане на необходимия по-сериозен правен и икономически баланс в договорните отношения между заемодатели и заемополучатели.
