На 09.12.2024 г. влезе в сила нова Директива за отговорността за вреди от дефекти на продукти на Европейския съюз („ЕС“) 2024/2853 („Директивата“).
На първо място, Директивата значително разширява обхвата на определението за „продукт“, като освен обезщетение за вреди от движими вещи (т.е. материални стоки), потребителите ще имат правна възможност да претендират обезщетение и за вреди от цифрови продукти, включително софтуери, приложения и системи с изкуствен интелект.
На второ място, Директивата регламентира правото да се търси обезщетение за по-широк кръг вреди освен тези, свързани с причиняване на телесна повреда или смърт или такива, нанесени върху друго имущество на потребителя, причинени от дефектния продукт. Потребителите вече ще могат да предявят иск и за вреди върху психическото им здраве, установени с медицински документи, както и вреди, изразяващи се в унищожаването или увреждането на електронни данни (напр. цифрови файлове, изтрити от твърд диск), включително и разходите за възстановяването и възобновяването на тези данни.
За да се гарантира защитата на потребителите в максимална степен, Директивата предвижда възможност отговорност да се търси от всеки производител, участващ в производствения процес на дефектния продукт или на компонент от продукта. В случай че става въпрос за продукт, произведен извън ЕС, отговорността би могла да бъде насочена срещу дружеството, внасящо продукта, или установен в ЕС упълномощен представител на производителя. Ако тези лица също не се намират в държава членка, иск за вреди може да се предяви и срещу доставчиците на услуги за обработка на поръчки, както и дистрибуторите. Целта на Директивата е отговорността за вреди да се „разпростре“ максимално широко върху възможно най-много от участниците по „веригата“ (производители, дистрибутори, доставчици и др.), които да имат личен ангажимент за следене на годността на стоките, произвеждани и/или внасяни/продавани от тях.
Поначало лицето, предявяващо иск за обезщетение за вреди, следва да докаже вредата, дефекта в продукта, както и причинно-следствената връзка между тях. Въпреки това, отразявайки значително по-неблагоприятната позиция, в която се намират потребителите, Директивата облекчава тежестта на доказване и предвижда право на претърпялото вреди лице да поиска достъп до документи, с които разполага производителят и които биха го улеснили да докаже иска си. Такава принципна възможност поначало съществува по българския процесуален закон, като все пак следва да се отчете, че потребителят трябва да разполага с достатъчна информираност, за да прецени какви документи следва да изиска от търговеца, за да обоснове иска си.
Независимо, че тежестта на доказване по общо правило е върху потребителя, Директивата предвижда също няколко оборими презумпции, при наличието на които се приема, че продуктът е дефектен.
По-конкретно, може да се презумира, че продуктът е дефектен, ако бъде доказано, че той не отговаря на правилата относно безопасността на продуктите, предвидени в националното право и правото на ЕС; ако е налице очевидна неизправност на продукта при обичайната му употреба, както и ако производителят не предостави изискваните от ищеца документи (доказателства). Презумпцията за причинно-следствената връзка, от друга страна, влиза в сила, когато се установи, че продуктът има дефект и причинената вреда е от вид, който принципно съответства на този дефект.
Ако се установи, че отговорност за дефекта носи повече от едно лице (например, производител и дистрибутор), отговорността е солидарна. Ако обезщетението бъде платено от едно лице в цялост, то ще има право на регресен иск срещу другите отговорни лица по „веригата“.
Държавите членки разполагат с две години за транспонирането на Директивата в националното законодателство, като този процес несъмнено ще бъде свързан с изменения на действащата национална уредба, касаеща потребителското право, и ще бъде от особена важност за бизнеса, доколкото търговците (дори да нямат качеството производител) ще бъдат задължени внимателно да изследват качеството на продуктите в тяхното портфолио.
