На 11.02.2025 г. състав на Гражданска колегия на Върховния касационен съд („ВКС“) прие решение от значение за развитието на правото, с което даде отговор на следния въпрос - какво е значението на добросъвестността/недобросъвестността и на умисъла като форма на вина по смисъла на Кодекса на труда („КТ“) при изпълнение на трудовите задължения на работодателя. Практическата стойност на решението за работодателите е свързана с факта, че правата на работника/служителя отново биха взели превес, независимо от начина на действие на работодателя (добросъвестен или не), в случай че последният е във формално неизпълнение на своите задължения по КТ, в резултат на което работникът/служителят е бил ощетен или не е могъл да се ползва от свои права.
В съдебния акт ВКС, на първо място, разяснява понятието „добросъвестност“, като определя, че добросъвестността е общ принцип в гражданското право и отразява искрените, почтени, добри и точни намерения на всеки човек, независимо от това какъв е резултатът от последвалите негови действия. Обратно, недобросъвестността представлява непочтеност, неискреност, нечестност в деянията на човека, несъобразяване с правилата на морала. КТ изисква страните по всяко трудово правоотношение да упражняват правата и да изпълняват задълженията си добросъвестно и в съответствие със закона и действа презумпцията, че до доказване на противното, това изискване е спазено.
Повод за решението е делото на бивш служител, който при пенсионирането си не е получил 15 заплати, както е предвиждал действащият към този момент колективен трудов договор („КТД“). Първите две съдебни инстанции отхвърлят иска за изплащането на заплатите поради това, че работникът не се е присъединил към последния КТД. Едновременно с това съдилищата установяват, че работодателят не е изпълнил задължението си по КТ да информира всички работници и служители за КТД, сключени в предприятието, като обаче не е констатирано по безспорен начин, че това неизпълнение се дължи на недобросъвестно или умишлено поведение от страна на работодателя.
ВКС достига до извода, че недобросъвестността на работодателя при неизпълнение на неговите трудови задължения не е предвидена като условие, имащо значение в трудовите правоотношения, и при установено неизпълнение от страна на работодателя, дали той е действал добросъвестно би имало правно значение (при уреждане на трудови спорове и последиците от тях) единствено и само ако това е уредено в закона. В случай, когато законът не предвижда изрично (не)добросъвестността, както и умисълът като основание за ангажиране на отговорността на неизправната страна по правоотношението, те са правно ирелевантни при преценка на правните последици от неизпълнението. По отношение на конкретното дело, ВКС прави заключение, че неизпълнението на работодателя за уведомяване на работниците и служителите за КТД, независимо от това дали е добросъвестно или недобросъвестно, не може да има неблагоприятни правни последици за работника и той следва да се ползва от правата по КТД.
Решението на ВКС има съществено значение за развитие на правото във връзка с решаването на спорове между страните по трудовите правоотношения и гарантира прилагането на принципа на правната сигурност.
