На 11 ноември 2025 г. Съдът на Европейския съюз („СЕС“) постанови решение по дело C-19/23, с което частично уважава жалба на Дания срещу Директива (ЕС) 2022/2041 относно адекватните минимални работни заплати в Европейския съюз. Решението представлява важен ориентир за границите на компетентността на Съюза в областта на трудовото право и в частност - трудовото възнаграждение.

Директивата има за цел да установи общоевропейска рамка за насърчаване на колективното договаряне и за създаване на синхронизирани процедури, чрез които държавите членки да определят и актуализират законоустановените размери на минималните работни заплати. Наред с това актът предвижда и критерии, които следва да бъдат взети предвид при оценката на тяхната „адекватност“.

Дания оспорва директивата, като аргументира, че тя нарушава чл. 153, параграф 5 ДФЕС, съгласно който въпросите на „заплащането“ и правото на сдружаване са изключени от компетентността на законодателната дейност на ЕС. В подадената жалба се излага тезата, че директивата излиза извън рамките на допустимото, като вместо да установи процедурни механизми, тя фактически директно влияе върху съдържанието и нивото на минималната работна заплата.

В центъра на спора попаднаха части от чл. 5 от директивата, които въвеждат задължителен списък от критерии, които държавите членки трябва да използват при определяне и актуализиране на минималните заплати. Сред посочените критерии се включваха най-малко следните елементи: а) покупателната способност на законоустановените минимални работни заплати, като се взема предвид издръжката на живота; б) общото равнище на работните заплати и тяхното разпределение; в) темпа на растеж на работните заплати и г) дългосрочните равнища и развитието на националната производителност. Разпоредбата ограничава също действието на автоматични механизми за индексация посредством забрана резултатът от тях да води до намаляване на минималната заплата, т.е. индексацията е възможна само ако води до увеличаване на възнаграждението.

На национално ниво у нас през 2023 г. в Кодекса на труда („КТ“) бе заложен механизъм за автоматично индексиране на минималната работна заплата, като в чл. 244 КТ беше предвидено, че „минималната работна заплата за страната за следващата календарна година се определя до 1 септември на текущата година в размер на 50 на сто от средната брутна работна заплата за период от 12 месеца, който включва последните две тримесечия на предходната година и първите две тримесечия на текущата година“. Съгласно ал. 3 на същия член определената по този ред минимална заплата „не може да е по-ниска от определената за предходната година“, с което на практика е спазено ограничението по директивата индексацията да не води до намаляване на възнаграждението.

С решението си обаче СЕС на практика отмени действието на разпоредбите, с които директивата:

(i) налага на държавите членки, в които има законоустановени минимални работни заплати, да спазват описаните по-горе критерии за определянето и актуализирането на минималните заплати, както и;

(ii) забранява намаляването на законоустановените минимални заплати, когато националното законодателство предвижда автоматичен механизъм за тяхното индексиране.

Отвъд тези части от чл. 5, директивата беше оставена в сила, като СЕС подчерта процедурния характер на останалите разпоредби – включително относно колективното договаряне, мониторинга и достъпа до информация.

Решението има практическо отражение за държави с механизми за автоматично определяне на минималната заплата, каквато е България. Отмяната на забраната при автоматична индексация минималната работна заплата да се намалява, премахва един от най-пряко ограничаващите националния законодател аспекти на директивата.

Съдът подчертава, че държавите членки запазват изключителната си компетентност да определят нивото на минималната работна заплата и дали изобщо да прилагат законоустановена такава. В същото време той потвърждава валидността на останалите механизми в директивата, които усъвършенстват процедурната рамка за минималното възнаграждение, без да засягат самото му ниво.