Върховният касационен съд („ВКС“) постанови Тълкувателно решение № 1/2023 г. от 21.02.2024 г. с което отговори на въпроса дали при прехвърляне на вземане чрез цесия то автоматично преминава към новия кредитор заедно с арбитражната клауза (ако такава е заложена изначално в договора между длъжника и предишния кредитор).

Отговорът на този въпрос е положителен - ВКС приема, че при цесия избраният от страните арбитражен съд е компетентен да разгледа и решава потенциални спорове между новия кредитор (цесионера) и длъжника по силата на арбитражната клауза, сключена между „стария“ кредитор (цедента) и длъжника. Това означава, че не е необходимо да бъде сключвано ново арбитражно споразумение между цесионера и длъжника.

Основният аргумент, на който почива възприетата от ВКС позиция е, че арбитражната клауза, макар и теоретично представляваща отделен процесуален договор, има качеството на принадлежност към прехвърленото вземане. А съгласно закона, всички принадлежности към вземането (например, обезпечения) преминават в полза на цесионера, без да е необходимо той да ги учредява наново или да иска съгласието на длъжника.

В мотивите си ВКС подчертава също, че изборът на арбитражен съд не се прави с оглед личността на конкретен кредитор, а поради доверието в конкретен арбитраж, както и че не е изключено именно арбитражната клауза да е била ключова за интереса на новия кредитор (цесионера) изобщо да придобие вземането.

С цитираното Тълкувателно решение ВКС отговаря и на друг въпрос, свързан с арбитражните споразумения, а именно - дали ако едно лице е упълномощено да сключи определен договор, е необходимо изрично (отделно) упълномощаване и за приемането на арбитражната клауза в същия договор.

По този въпрос ВКС приема, че за сключване на арбитражно споразумение, което е част от договор (под формата на арбитражна клауза), е необходимо и достатъчно упълномощаване за сключването на самия договор, без да се изисква изрично овластяване за сключване на арбитражното споразумение.

Върховните съдии обосновават позицията си с обстоятелството, че нормативната уредба не предвижда да е необходимо изрично пълномощно за сключването на арбитражно споразумение в гореописаната хипотеза. Посочва се също, че са налице достатъчно защитни механизми, които гарантират, че интересът на упълномощителя ще бъде съхранен дори да не е посочил изрично, че овластява своя пълномощник да сключи арбитражно споразумение - например, разпоредбата на чл. 40 от Закона за задълженията и договорите, която гласи, че ако представителят и лицето, с което той договаря, се споразумеят във вреда на представлявания, договорът не произвежда действие за представлявания.