На 05.03.2026 г. Общото събрание на Гражданската колегия на Върховния касационен съд („ВКС“) постанови Тълкувателно решение № 1/2023 г., което разглежда въпроса дали при присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, следствие от трудова злополука по чл. 200 от Кодекса на труда („КТ“), съдът трябва да приспадне вече полученото от пострадалия обезщетение или пенсия по реда на общественото осигуряване.

Като общо правило, при претърпяна трудова злополука действа следната базова механика на обезщетяване – пострадалият работник или служител получава плащания от държавното обществено осигуряване (например, обезщетение за временна неработоспособност или пенсия за инвалидност), като техният размер се съпоставя с трудовото възнаграждение, което той е получавал и би получавал при нормално развитие на трудовото правоотношение. Разликата между двете величини очертава обема на имуществената отговорност на работодателя, т.е. какво обезщетение дължи работодателят на месечна база.

Спорният въпрос в практиката е дали тази механика се прилага, когато е присъдено обезщетение за претърпени от работника или служителя неимуществени вреди (болки или страдания), последица от трудовата злополука. Тоест, дали работодателят отново има право да „извади“ платените от НОИ обезщетения за временна неработоспособност или пенсия за инвалидност, или трябва да плати присъденото обезщетение в пълен размер.

Според едното становище, застъпвано в съдебната практика, всички претърпени вреди – имуществени и неимуществени, следва да бъдат събрани, след което от този общ размер се приспадат получените от служителя обезщетения и/или пенсии от общественото осигуряване.

Друга част от съдебната практика счита, че приспадането следва да се извършва само когато се обезщетяват едни и същи тип вреди, тъй като логиката на разпоредбата е, че по този начин се избягва рискът пострадалият да получи плащане два пъти за едно и също нещо (т.е. за един тип причинени вреди), съответно да се обогати неоснователно.

ВКС приема второто становище за правилно.

В мотивите на съда е развита теза, че плащанията от системата на общественото осигуряване всъщност имат за цел да компенсират единствено имуществените вреди, свързани със (i) загубата на трудов доход или (ii) с направени от служителя разходи вследствие на увреждането. Поначало, осигурителните органи не обезщетяват вреди от категорията на „неимуществените“, изразяващи се в болки и страдания – те се определят от съда по справедливост.

Поради това, обезщетението, което работодателят дължи, за неимуществени вреди по чл. 200 КТ има различно предназначение и не се припокрива с плащанията от общественото осигуряване, съответно не е налице неоснователно обогатяване. Доколкото приспадане е допустимо само когато вече изплатените суми компенсират същия тип вреди, в случая работодателят ще трябва да изпълни пълния размер на дължимото от него обезщетение за неимуществени вреди, без значение какво обезщетение е получило пострадалото лице от НОИ.

Според ВКС, всяко противно разбиране би довело до резултат, при който пострадалият работник или служител всъщност не би получил пълно обезщетение за всички понесени вреди вследствие на злополука.

ВКС също така приема, че различните видове вреди пораждат самостоятелни претенции, които могат да бъдат предявени както с една искова молба чрез обективно съединяване на искове, така и с отделни искове. Всеки от тези искове следва да бъде разгледан и оценен според правилата, приложими за съответния вид вреда.

При така разширения обхват на отговорността на работодателя, дружествата следва внимателно да анализират своите вътрешни трудовоправни документи, включително вътрешни правила за безопасни условия на труд, с оглед довеждане до минимум на рисковете от трудови злополуки.

Този материал е подготвен за и е част от правно-информационен бюлетин, изготвен от Адвокатско дружество „Пенков, Марков и партньори“. Публикациите в него не представляват правен съвет и нямат задължителен характер. „Пенков, Марков и партньори“ запазва всички права върху този материал, като всяко разпространение на същия подлежи на предварително писмено съгласие от страна на адвокатската кантора.